Академия по еврейски език Кампус на Еврейския университет в Гиват Рам, Йерусалим Пощенска кутия 3449, Йерусалим 91034 21 октомври 2006 г.
До: Нов български университет – София Висша атестационна комисия – София
От: Проф. д-р Рувен Миркин Ръководител на Катедрата по съвременен иврит до 1 януари 2000 г. Член на редакционния съвет на Историческия речник на еврейския език от 1960 г. – Академия за езика иврит, Йерусалим
Уважаеми дами и господа,
Моето запознанство с д-р Мони Алмалех произтича основно от неговия Еврейско-български речник, публикуван през 2004 г. Мога да коментирам този речник предимно по отношение на неговата еврейска част, тъй като владея български език в ограничена степен. Емигрирах от България в началото на 1949 г., на възраст от четиринадесет и половина години.
Считам себе си за лексикограф, тъй като в продължение на четиридесет години работих като член на редакционния екип на Историческия речник на еврейския език, издаван от Националната академия за езика иврит в Йерусалим.
Добре известно е, че значителен брой лингвисти не разглеждат лексикографската работа като форма на академично изследване, а по-скоро я възприемат като занаят, а не като научно занимание. Моята гледна точка по този въпрос се различава коренно. Според мен речникът представлява пресечна точка на всички области на езиковото изследване: фонология, историческа лингвистика, морфология, семантика и синтаксис. От тази гледна точка речникът на д-р Мони Алмалех не е просто новаторско начинание, а преди всичко интелектуално постижение, което отговаря на стандартите на съвременния двуезичен речник.
Преди речника на д-р Алмалех (2004 г.) бяха публикувани две по-ранни произведения на Сасон Леви: Българско-ивритски речник през 1952 г. и Ивритско-български речник през 1955 г. Разликата между речниците на Леви и този на д-р Алмалех не може да се обясни единствено със значителните развития в областта на лексикологията и лексикографията, настъпили през петдесетте години между техните публикации. Основната разлика се крие в контраста между аматьорски лексикограф (Сасон Леви) и квалифициран лингвист, който притежава и прилага методологическите инструменти на съвременната лингвистика при съставянето на своя речник.
Доказателствата в подкрепа на тази оценка могат да бъдат групирани в три основни теми: Първата тема се отнася до изразите – от една страна, идиоматични фрази, а от друга – колокационни конструкции – които в иврит се възприемат като лексикални единици и следва да бъдат третирани като такива в речниковите статии. Д-р Мони Алмалех разглежда този въпрос с научна прецизност, като систематично организира тези случаи в целия речник. Например, вижте статиите за אׇב [aав], אֶגוֹז [егоз], אֲדוֹן [адон], תׇקוּפָה [шнуфа] и תַת [тат].
Втората тема засяга ортографското представяне на чужди думи в иврит, които произхождат от различни езици – гръцки, латински, френски, руски и английски. Много от тези думи са идентични или много сходни както в българския, така и в иврит. Например: אוֹטוֹבּוּס [òтобус] на иврит съответства на автобус на български; אוֹטוֹבּיוֹגרַפיה [отобиогрáфия] – автобиография; כִּימִיָה [кѝмиа] – химия; מוּסִיקָה [мýсика] или алтернативно מוּזיקָה [мýзика] – музика; פִיסִקָה [фѝсика] или פִיזִיקָה [фѝзика] – физика. Такива примери са многобройни. Много двуезични речници имат тенденцията да пропускат тези случаи, като изхождат от предположението, че носителите на втория език ще разпознаят познатия термин (с малки вариации) в рамките на собствената си езикова система. Това предположение е погрешно. Д-р Алмалех напълно основателно е избрал да включи такива лексикални единици в своя речник. Правилността на неговия подход се проявява особено ясно при третирането на прилагателни, произлизащи от чужди думи, при които наставката в иврит се различава от българския еквивалент. Примери включват: מוֹנוֹתוֹנִי [монотóни] – монотонен; מוֹנוּמֶנטַלִי [мономентáли] – монументален; מוֹנוֹפּוֹלִסטִי [монополѝсти] – монополистичен, монополен; מוֹנוֹתֶיאיסְטִי [монотеѝсти] – монотеистичен; и много други от този вид.
Третата тема се отнася до ортографията на думите в иврит. Един от източниците на вариации се крие в древната лексика и правописните норми на класическия иврит (библейския иврит на Петокнижието), които се характеризират със силен акцент върху представянето на съгласните и минимално обозначаване на гласните. През различните исторически периоди на развитие на иврит – и особено през последните два века – правописът на думите се е развил и станал все по-„запълнен“, като все повече думи се изписват с допълнителни гласни маркери (главно אוֹ [о], אוּ [у] и אִי [и]). Този въпрос намира отражение в съвременните речници по иврит, където много думи – наистина хиляди – са засвидетелствани в две или дори три ортографски варианта. Д-р Мони Алмалех подхожда към това предизвикателство с умение, чувствителност и гъвкавост. С преценяваща прецизност и дълбоко разбиране той последователно избира най-подходящия правопис – задача, която може да бъде изпълнена единствено чрез задълбочено познаване на ортографията на съвременния иврит.
Забелязвам също редица допълнителни постижения в различни детайли на речника на д-р Алмалех. Тези постижения се отнасят предимно до специфични аспекти и затова няма да ги разглеждам поотделно, а ще подчертая цялостното високо качество и многобройните достойнства на труда. Дълбоко съм впечатлен и искрено адмирирам усърдието, което авторът е вложил в своя Ивритско-български речник, както и неговата експертиза като квалифициран лингвист. Неговите практически решения при справянето с ортографските предизвикателства, присъщи на двуезичен речник между два толкова различни езика, отразяват както научна компетентност, така и добра преценка. Разликата между иврит и български не е само генеалогическа и типологична, но произтича и от изключителната древност на иврит, засвидетелстван още през десети век пр.н.е. в надписите от периода на Първия храм.
